Детето беше на около 9 години, с изрусена на кичури коса и зацапани дрехи. Заедно с нея имаше още едно момиче- едноръко. От години то просеше с майка си пред кварталния магазин. Тъй като всички го съжаляваха, даваха пари на майката. Години по-късно, вече попорасналото дете се движеше с още едно в района на пазара. И двете просеха, но детето с една ръка беше малко по- притеснително и не толкова нахално.
- Дай ми пари да купя лекарства на сестра си! Само 6 лв. ми трябват. Не и 4 стават. Капки за нос да и купя и за очите.
- Много съм гладна, ще ми вземеш ли нещо за ядене!- повтаряше сакатото дете. Докато другото молеше да му купя семки.
Искаше ми се да им кажа, да не обикалят улиците за да просят. Да не падат на колене пред непознати, както ги е учила майка им. Искаше ми се да им кажа, че когато пораснат ще могат да си намерят работа и сами да изкарват прехраната си. Че няма да им се налага да просят.
Не им го казах, просто защото това беше пътят им, преди да застанат на улицата и да продават телата си. Това беше предначертаната от обществото съдба, която те дори да имаха желанието, нямаше как да променят.
Просто защото никой нямаше да им даде този шанс. Исках да им кажа, че всеки човек има достойнство което трябва да пази и всеки има шанс да подобри живота си. Само че за тях тази възможност беше абсолютно невъзможна.
Детето без ръка ми се усмихна, преди да пресека улицата. Другото просто продължи към поредния човек от който щеше да проси.
А парите които щеше да събере, щеше да даде на безработната си майка, която преди да го роди беше минала по същия път на безкрайната мизерия.
Дали вече сме в 21- ви век, или още сме в средновековието.....
Васка Пергелова-Велева, журналист
Няма коментари:
Публикуване на коментар